Аа!

Усещаш ли ей това. Точно тук. По средата. Онова тежко чувство. И между веждите. После в гърлото. Горчилка. Отвращението от света. Бяс. Бяс. Не може да бъде утолен дори с най-сладката песен. Аз не пея. Дали зло мисля или съм се отвърнала от светското. Не знам и аз. Повръща ми се вече от човеци. Мазни, гнили човеци. Мъртви дебили. Нищо не струват. И аз си оставам с желанието, онова незадоволеното и незапълнената празнина, и всичкото напразно очакване. И несбъднатите мечти. И хартийките, които никога няма да ти потрябват. И сълзите, които няма да потекат, защото отвращението е повече. Защото вече не знам и аз какво искам, какво търся. Защото вече се съмнявам в себе си. Дали пък все пак не е моята идея да коля и избивам наред, дали все пак не трябва да ги изтребя всичките до крак. Да им прерязвам гърлата, да тече кръв на потоци, ей така-потоп да стане. Кървав. И аз да гледам замечтано в локвата кръв, тя да тече покрай глезените ми. От локва да преминава във вир, цял океан да стане, да се увива около босите ми крачка, да ме маца в червено. Цвят хубав, цвят жизнен, цвят красив. Цвят на човешкото поражение пред моята злоба, цвят на изпълнената човешка мисия-да изконсумира каквото може и да умре що-годе достойно. Ама достойна смърт няма. Смъртта е жалка, пагубна, зла, отнема. Злоо, злооо е смъртта. И никога няма да бъде достойна. И с меч в ръката, и щит пред сърцето да умреш, пак не си достоен. МЪРТЪВ СИ! Просто труп. Ей тъй. Бездиханен, положен нежно-нежно в тревицата, която и тя нежно-нежно попива кръвчицата, която изтича от телцето ти.