Един сив ден...

Гняв и отчаяние ме обземат. Ядът и болката ме заслепяват и проникват в мен,, изпиват силите ми и бучат в ушите ми. Пречат ми да осъзная същността на живота, на красивото, което досега бях откривала навсякъде и обичала. Сега обаче главата ми е замъглена и не усещам любовта. Гневът отминава, остават възмущението и примирението. Сещам се за тревожните проблеми, но със смях и безразличие ги отхвърлям. Нов ден започва и аз съм своите недотам отворени очи, оглеждам света. Трите парченца шоколад, които потънаха някъде из храносмилателната ми система, ми се отразиха добре. Прозявам се уморено и потъвам отново в сънливия си свят. Моят собствен свят, изолиращ болката, шума, кръвта, която дори в този момент изтича от мен, приятелите, светлината и недоволството. Този свят, който ме предпазва от всичко. В този свят съществува единствено Нищото. То ме обгръща и аз го обгръщам. Свързват ни омразата и любовта, завистта и възхищението, отвращението и желанието. Но любовта е непокорна и прониква в непробиваемото ми Нищо, и се то, което досега бях откривала навсякъде и обичала. Сега обаче главата ми е замъглена и не усещам любовта. Гневът отминава, остават промъква в мен, и ме засмуква, и щастливи сълзи текат от очите ми. И съм щастлива, и съм печална. Искам да остана в затворения си свят, при Нищото си, но искам и да изляза, да почувствам отново истински любовта. И си мисля за щедрите усмивки, които раздавам без да излизам от света си, за мрачните погледи, зад които стоя аз, замислена, може би щастлива, но умело скрита зад мрак и привиден гняв. И музиката достига до мен и дразни слуха ми, но оставам в убежището на Нищото. Давам кратки, откъслечни отговори при въпрос и гледам замислено и странно. Странно, според тях, свикнали с моето щастливо „аз”. С вечната си усмивка и весел поглед. Несвикнали с мрачната ми замисленост, фасада за чистата ми любов.