Надежда...

Тъмнината е навсякъде около мен. Усещам я. Усещам как попива в мен. Как цялата аз съм наситена с тази тъмна, ужасяваща болка. С тази тежаща мъка. Хиляди пъти съм чувала за страданията на познати, за тъжните им лица, но за пръв път усещам този товар върху собствения си гръб. Тази жегваща омраза, която прониква в мен. Която ме обгръща и желае. Имам чувството, че тялото ми ще се сгърчи от всичката тази отрова, костите ми ще станат на прах, а кожата ми ще се съсухри. Че душата ми, измъчена, ще остане да обитава този свят, опитвайки се да се отърси от тази ненавист, болка и мъка. Но не може. Тя е обречена да мъкне своето бреме през цялото си съществуване. И не ще намери покой. Никога. И докато съм жива, няма да изпитам отново щастие, няма да вдигна развеселен поглед към света, а ще го гледам с тъжни, уморени от толкова мъка, очи, желаещи малко любов, малко обич и нежност. Обич, която никога няма да получат. Те търсят очи, в които да погледнат и да намерят желаната топлина, да останат в тях завинаги и да се усмихнат. Но такива не съществуват. Няма да намеря това, което търся, но и няма да се откажа. Сляпо ще следвам непроследимото, ще търся неоткриваемото. Защото надеждата умира последна. И аз ще се уповавам докрай на нея. Ще я търся във всяко кътче на душата си и ще я следвам. Тя ще ме подлъгва на грешни места, но аз неуморимо ще продължавам след нея с желанието да открия лелеяната обич. Мисля си, че упорито следвам целта си, но всъщност аз правя обиколки на вече откритото, тъпча по отъпкана земя, проливам сълзи по вече мократа трева. И мисля, че върша нещо героично, но съм малка и жалка, необяснимо глупава и тъжна, дребна и незначителна в очите на другите. В сърцето си се чувствам изоставена и необикната. Такава и изглеждам. Затова смело ще вдигна очи към слънцето, ще изтрия сълзите с опакото на ръката си и ще тръгна с вирната във въздуха глава по пътя. Ще тръгна, за да видя невидяното, да чуя нечутото, да наваксам пропуснатото. Да се впусна в света, който познавам, да забравя грижите и тревогите на проблемния свят, да се усмихвам на всеки тъжен и да му съчувствам, защото знам как се чувства той. Да му повтарям, че скоро, съвсем скоро ще изглежда като мен, усмихната и весела, че ще излезе от тъмнината, в чийто плен се намира. Докато го утешавам, дълбоко в себе си аз все още съм свита и тъжна, малка и жалка, пропита със сълзи и тъга. Но вярвам, че и последните следи от непокоримата тъга скоро ще бъдат отмити от вечното щастие и красота. Че името, останало дълбоко в сърцето ми, скоро ще падне и аз отново ще бъда лъчезарния човек, който се предполага, че съм. Че скоро ще се усмихна искрено на човека, когото не бих могла да погледна иначе, че ще прегърна и врага си, че ще обичам мразените. Аз вярвам във всичко това точно по начина, по който вярвам в себе си, в любовта и в света. Както вярвам, че слънцето отново ще изгрее, че пролетта ще се завърне, че ще има утре.