Взирам се в белия лист и се чудя какво да напиша. Бих могла да го наситя с думи за бъдещето или да го нашаря с хумор. Мога да го изрисувам или да го засипя с тъжни, тежки думи. Но аз реших да пиша прости думи,които описват действителността. Думи, които показват този сив свят на хартия. За хората,които не осъзнават, че не живеят в свят от изпълнени мечти, радост и усмивки. Технология, предмети, които ни улесняват, да, но всъщност ние отдавна сме си изградили малък свят, в когото не допускаме никого, освен собствените си мисли и чувства. Усещам своя собствен свят като стъклена кутийка или чаша, в която аз съм затворена буболечка. Нищо не ме задържа да изляза, обаче дали искам… Не съм сигурна,че искам да счупя крехкото стъкло и да открия себе си за другите, които също са свои затворници. Всеки от нас би могъл да направи крачка към другите,просто не искаме. Страх ни е да излезем, да се покажем пред другите. Живеем с мисълта, че не можем да изплуваме на сушата, че не можем да се спасим. Истината е, че не искаме, нямаме желание да открием неизвестното и да се споделим с другите.Просто стоим уж на сигурно в черупките си, свити,живеейки скучния си живот, живеейки с мисълта, че живеем важен и стойностен живот, изпълнен с трепет, вълнение и желание. Истината е, че в живота на човека няма ни един важен момент, няма значение какво ще стане, нали най накрая всички ще умрем. Дори да влезеш в историята и през живота си да направиш чудо, няма да се спасиш от смъртта. Сега ние помним великите си предци, но те също са имали такива, а тях кой ги помни. И нашите деца няма да помнят нашите предци, но ще помнят нас. Внуците ни вече няма да ни помнят. Израсне поколение-две и вече си изличен не само от Земята, но и от съзнанието на хората. Нямало те е. Така че, каквото и да правиш, дори да станеш велик и известен, пак ще бъдеш забравен. Живей както желаеш, не пламти за слава, просто живей, не се стреми много високо, защото дори да постигнеш целите си, пак ще бъдеш забравен и ще потънеш дълбоко. Помня първото си изречение, думите за белия лист, за празното пространство и идеите, които изникваха и растяха в главата ми. Започнах писанието си, сега го довършвам, просто се нося по течението, споделям идеите си с белия лист и начертаните редове. Улисвам се, правя грешки, драскам и продължавам по реда. Думите сами се изреждат идват сами върху листа. Химикалката свърши, беше сменена. По-неудобна, но поне пише. И продължавам бавно у мудно да ръся безцелните си словосъчетания по хартията. Нова страница, да, но всъщност нищо не се променя. Само е по-меко. Мислите ми се забавиха и оплетоха, погледът ми се замъгли, стана ми студено, ръката ме заболя. Очаквам главата ми да тупне върху листа, вече натежала от тежки и оплетени мисли. Неуспешен опит за стопляне на ръцете, осъществен чрез сядане върху тях. Втори неуспешен опит. Главата ми се изпразни, имам чувството, че вече излях всичко върху листа. Сякаш сега съм няма и нямам какво повече да кажа. Знам, че започнах да се повтарям, да преизказвам стари идеи, стари думи.Не преоткривам, копирам се. И се дразня от това-да вдигна поглед нагоре към страницата и да видя глупави, познати до болка, думи, повтаряни поне по три пъти. Думи, от които се опитвам да се откажа, но просто не мога. Искам да се отърся от използваните вече изрази. Усещам някакво глупаво, жегващо дежа ву, което обаче се превръща в глупава, непозната реч. Целият свят вече ми е досадил,няма какво да ме учуди.