Димът се вие като змия в небето.Сам, непоколебим достига висините… и там изчезва. Ние, хората, също се стремим нагоре, постигаме желаното и изведнъж се изпаряваме. Аз ще изчезна малко преди да достигна целта си… каквато и да е тя. Щипка смелост и малко сила ще решат доста проблеми… но и ще създадат нови.Чувствата са ме вързали като със сребърна верижка, изкована от сълзи и любов, за земята. Не мога да я изтръгна, колкото и крехка да изглежда. Тази мъничка верижка премахва всичката смелост и дава сили само и единствено за своето собствено укрепване- като се стремя да получа нечия любов и като проливам сълзи за някого, аз я правя пъти по- силна, а смелостта ми смело се изпарява. Духът ми е обвързан с тази земя, с хората, които щъкат по нея. Чудя се, веригата дар или наказание е. Тези редове са пропити не толкова с мастило, колкото със сълзи и чувства. Мрачни чувства… Сълзите замъгляват очите ми, сломена съм от подтискащите усещания. Искам да излетя високо в небето-да бъда птица, необвързана с никого. Свободна да отида, където искам и да правя, каквото пожелая, аз ще се отправя само към едно място- небето. Небе, рай, отвъдно или каквото и да е. Аз ще се кача в ладията на Харон, за да се изправя пред свети Петър, който ще отсъди при Сатаната или Зевс да бъда… Само това искам- да бъда свободна.
Пустиня от гробчета на приятели… да искаш да умреш с тях, но да знаеш, че не можеш, защото просто няма как… Ако се разхождах из тези гробове преди година, нито щях да разпозная половината от тях, нито бих продължила да живея след първото разпознато. Промених се. Странно, но да-аз се промених. Една и съща толкова години- корава, безсърдечна, зла, необикната. А сега… сега съм една от всичките. Това, че съм нормална не ме успокоява, напротив- кара ме да се чувствам все едно не съм аз…
Свят от гняв, от злоба, от ненавист и сдържана ярост. Това представлява моята малка микроличност в момента. Не се сдържам на едно място от насъбраната омраза към всичко живо в този свят. Очите ми се пълнят с кръв, остра болка разцепва главата ми и се чудя на малоумието на всички, недостойни за нормален живот, около себе си. Търпението ми скоро ще се изчерпи и ще изсипя сдържаното върху някой… Препила с кафе, въпреки късния час, аз предоволно мъркам и се оглеждам за удобно легло, пренебрегвайки задълженията, които ми предстои да изпълня.