Частица живот...

Петно любов на килима. Малко, бледолилаво петънце, капнало по случайност от нечие голямо сърце. Много хора минават толкова често по улиците и още толкова ги гледат как минават. Всеки от тези хора играе нечия роля всеки ден. Играе по няколко роли, сменя дузина маски. Роля на лисица, на куче, на бизнесмен, на домакиня. Всеки от тези хора си е лепнал някакъв етикет и се старае стриктно да върви по определените стъпки. Да бъде прилежен в това да бъде груб, в това да пази дрехите си чисти, да се облича винаги в черно или да оправя прическата си често. Всеки си има име и според човека то значи много за него. Но и то е поредния етикет, поредната марка, лепната върху него. Всеки има рождена дата, за която мисли, че е важна, че е от някакво значение. Ден като ден, с торта и подаръци. Всеки един от тези минувачи се е разбързал за някъде, сякаш всеки момент земята ще се разтвори и ще го погълне, ако той не успее, не свърши това, което мисли, че трябва. Винаги има време, дори когато няма. Времето трябва да е фон на нашите действия, а не задвижващ фактор.Трябва да зависим от себе си, а не от нещо друго. Трябва да знаем, че няма друг да свърши нашата работа, че никой не е виновен за нашите действия, че никой няма да ни съжали, когато сгрешим. Трябва да знаем, че единствено и само на нас ни пука за това как изглеждаме, какво правим и как се държим. Освен ако бледолилавото не се разплисне върху тази картина, за да заличи недостатъците и грешките и, да я направи красива и нежна. Тази прекрасна бледолилава любов, която изглажда дефектите и смекчава ежедневието. Смекчава собствената ни самокритика. Смекчава нашия злобен поглед. Смекчава и чуждия. Придава особено излъчване, приказност, чистота и финес. Винаги има причина да поплачеш. Да пророниш някоя и друга сълза, породена от ежедневието, неговите мъки и неволи или радостите му. Животът тече плавно и неусетно. Всички ние се носим по течението му, но има някои, които са решили да му се противопоставят, да поставят себе си над всичко. Но те не успяват, защото не опитват правилно. Тези, които умеят с лекота да се плъзгат по реката, тях вълните издигат по-високо. Смарагдово зелена е болката, люти и пари, на очите изникват сълзи, а гърлото дращи. Стяга своя обръч тя, тая коварна болка, принизява, унижава, задушава. Отвращава и поглъща. Завърта в един безкраен ураган от примесени чувства, слепота и страх. Да, болката е коварна. Веднъж да се обърнеш, успокоиш, отпуснеш…и тя отново те сграбчва в ноктите си с яростното желание да ти извие вратлето и да натроши гръбнака ти, както ти самият би направил с някое беззащитно котенце в пристъп на безгранична ярост. И ти си безпомощен като това мънинко, черничко котараче с широко ококорени зелени очички, очакващо малко любов, нежност, а е посрещнато от гняв и безпричинна омраза. И завистта се прокрадва, пуска семената си дълбоко в душата на човека, за да израстат отровните бръшляни изпод добрината, да я хванат и да я задушат в безмилостната си прегръдка. И на моите очи се появиха първите сълзи, желаещи да капнат горещо в скута ми. За да оправдаят съществуването ми, да кажат, че не е било напразно, че си заслужава, само и само, за да бъдат те пролени. И аз им дадох тази възможност. И сълзите вече мокрят бузите ми, а аз се усмихвам нежно, без дори да осъзнавам защо те текат така стремително, така искрено. Защо? Най-големият въпрос, който бихме могли да си зададем. Защо всеки ден угаждаме на хората, които обичаме, угаждаме им на най-неприятните за нас прищевки, на всяко малко желание? Защо всеки ден ги засипваме с милувки, когато те ни отхвърлят и отблъскват? Вероятно, за да можем самите ние да се почувстваме обичани поне за момент…За да извоюваме поне една малка прегръдчица, която да опровергае факта, че не сме обичани. Ние биваме прегръщани и прегръщане, но оставаме необикнати и го знаем. Слушаме Clash, живеем своя живот, ядосваме се на дребните си недостатъци, радваме се на чуждите и така растем в този свят, който самите ние градим. На хората като мен, неопознали все още света, им е неизвестно какво е да си обичан. Да, така твърдим, но не осъзнаваме от колко любов сме заобиколени, любов, която отказваме да видим, да разгледаме. А трябва да откриваме и преоткриваме красотата и любовта там, където преди я е нямало за слепите ни очи. Времето напредва, ограниченията излизат на преден план и всяка муха смята, че трябва да се скатае в своето ъгълче. Новият ден започва, хлад се разпростира из целия град в тази знойна жега, в това морно лято, и ни дава възможност да си поемем дълбоко дъх или да намерим своя шанс да се оплачем, че е прекалено студено. В стаята на всяко едно дете има прилежно скътани пари, много или малко, но има и едно свещено за него място, изпълнено със спомени, малки предмети, съдържащи в себе си много приятелства, много мигове, много погледи и усмивки. За едно такова дете ще бъде много по-голяма загуба ако някой вземе джунджуриите му, вместо парите, защото тези така дълго събирани предмети са част от сърцето му, част от живота му. Навсякъде се е разпръснала една жестока забързаност. Всеки крачи устремено към едно място, за да иде там и да осъзнае, че вече трябва да е другаде. Кафе… Топлите два пръста на дъното, а върху тях-безмилостните вълни на млякото се разплискват, неутрализират и покоряват, изстудявайки. С три лъжички кафява захар и забъркваме това, което аз пия. В повечето случай млякото учтиво отстъпва на кафето или се споразумяват и напитката става средно топла. Само лъжиците захар непоколебимо остават същия брой. Понякога захарта е бяла. Животът живот ли е, когато не е? Вероятно не. А кога е? И какво е? Защо? Думи, много думи и мисли, много мисли. Неизречени, несподелени. Пролетта носи със себе си много нови надежди, желание и копнеж. Всеки мечтае да седне на затоплената от нежното слънце земя и да се погушка с любимия. Пролетта е красива и нежна, заменя всяка година своята вече изморена посестрима и и помага да слезе от трона на управляващия. Пролетта пуска в действие всичката си красота и любов, развява дългите си копринени коси и ни омайва със своята хубост. Връща ни желанието да тичаме, да се усмихваме и да се радваме. Да раздвижим премръзналите си крайници, да се разходим и да се отърсим от сивотата на зимата. Според някои сива, според други-нежна и бяла, покоряваща, изразяваща едно заспиване, едно очакване. Провалената мечта е като голяма горчива капка за гърло. От която ти се гади, правиш гримаси и се опитваш всячески да го избегнеш. Но знаеш, че ще я има. Умоляваш, извърташ се, риташ, хапеш, но тя настъпва и ти трябва да се примириш. Денят напредва, слънцето озарява всяко кътче от къщите на хората, но не и душите им. Те остават прашни и тъмни, криещи страх и боязън, завист и омраза. Витае някаква злоба, неприязън към всичко. Надвиснала е като мъгла над техните сърца, над желанията и вижданията им. За тях всичко е грозно, изкривено. Огорчението, болката, която остава след странната реакция, след истината, която съвсем случайно разбираш за себе си. Горчивината, която остава като утайка на дъното, след като прозреш, че си нежелан, отхвърлен. Когато се замислиш за смисъла на живота и отговориш като малките деца:”Мама йоо!” Да осъзнаеш, че не ти пука дали си жив или не. Да знаеш, че наистина няма значение. Продължаваш да живееш, не си и помисляш да спреш, но просто си вървиш по пътя с наведена глава и не смееш да вдигнеш поглед, изпълнен с надежда нагоре. Сега разбираш какво е да имаш таланта да бъдеш сам, да си човекът, който по празненства е винаги сам в ъгъла, свит и нещастен, какво е да си далече от другите, какво е да си необикнат. А какво се случва когато покажеш истинската си същност някому? Той отвращава ли се? Така е, най-вероятно. Защото, ние, хората, нещастна измет, боклук, не сме нищо повече от разплута маса същност, обвита в красива обвивка. И когато някой има шанса да ни зърне, остава отвратен, без изобщо да се замисли, че и той самият е такъв. И всичко на тоя свят е така, красиво, възвишено, а щом го зърнеш, отвръщаш поглед от него. И аз, дето въздигам това тъй обично и красиво бледолилаво, то, щом го зърнах, аз се почудих как е могло нещо толкова странно, толкова изкривено, нежно и просто, да завладее моето сърце. Но не, аз не се отвръщам от него. Аз се удивлявам, че съм го обикнала, че съм се обвързала с едно петънце, с едно тъй беззащитно и нямо петно. И се срамувам от себе си, от своята кафява и слузеста същност, от своя лик, измамен, лъжовен. А ти? Ти умееш ли да забавляваш, да се покажеш какъв си даровит, шеговит и приказен? Умееш ли да разказваш приказки, да дундуркаш пеленачета? И какво, ако не можеш? И какво, ако не можеш да се разстелеш пред оногова, комуто искаш да се покажеш що за същество си? Нима той не знае от собствен опит що за помия са хората?И ето я мъглата-задава се, души и покорява. Нима малкият самурай би могъл да премине през нея? Никога. Та той е едва на три хилядолетия, още няма опит. Но ето, зад него крачи неговият господар, повелява и му помага. Но кой всъщност има спасител, такъв помощник, подкрепа? Не претендираме ли всички, че има на кого да се опрем в нужда? Вероятно е така. Но има ли наистина на кого да се опрем? Или всеки гледа в своята копаня, грухти самодоволно и подвива все повече опашчицата си, докато се превърне в лоена топка, безгрижен и нехаещ за приятелите си.