Мислите се лутат в главата ми безпомощно. И аз сама се чудя за какво точно мисля, но знам, че разсъждавам упорито върху неразгадаеми и неоспорими въпроси. Музиката долита отнякъде и се опитва да се вплете в мен, но аз съм твърде объркана с главата си, за да я чуя. Чувствам, че вече не съм онзи весел човек, превърнала съм се в стар и изтощен от прекомерно мислене индивид. Взирам се невиждащо във вече изписаното и знам, че със същото ще изпълня и останалата част от страницата. Дишам тежко и усещам само това- как дишам. Понякога на върха на езика ми се появява някоя от изписваните в момента думи, но рядко се задържа там. Строгостта изпълни всяка частица от мен и лутащите ми мисли уплашено се свиха кротко. Главата ми потъна в мълчание. Но вече до ушите ми не долита музика, а объркваща приказка, която се смесва с мислите ми и в главата ми отново настъпва смут... Мислите ми започват да се подреждат. Усещам, че мисля за мастилото по ръцете си, за миризмата му, за жегващата болка, останала от рисуването по ръцете ми, за сърцето, което нарисувах, за сърцето, което не изразява нищо, за несъразмерното „диезово сърце” , което упорито и смрадливо лежи на лявата ми длан, за меката болка в рамото, на което съм се облегнала, за сълзите, които предстои и искам да пролея, за миризмите, които искам да попия и запомня, за хората, в чиито прегръдки искам да потъна и за погледите, които искам да разменя. А сега, сега предполагам, че ще се отпусна в мекото легло, ще се завия до уши, за да заглуша досадните детски молби, и ще изплувам от този свят, за да полетя към така желаните сънища.