седмък

Неделя е, изглежда. Според многобройни резултати от дългогодишни експерименти, проучвания и анализи неделята е един сакрален ден, дъхтящ на сироп и почит към Бога. Други я смятат за своеобразен синоним на загубено време и безхаберие. Не зная и аз има ли граница между двете мнения, няма ли. Дишам неделя, по-сладка и от мед, с полъх свежест и любов към всичките неща. Благодарността е, днес открих, едно голямо "аз живея". Изглежда е неделя.

С песен животът е плесен
но сплескан е есен
когато понесен
към леса
не снесе
ни песен,
ни
шнур

Мънички думички
а удрят те в темето
образ шок
недоумение
не го крие синтаксиса
или членуването
отвъдното очите
пропускат го
казал
един регент пилот

Мирише ми на гнила капиталистическа
конструкция
а може
пък
и да не съм се изкъпала

Прeпуска ми
смисълът като
мелодия на
дузина разбъркани
листове
симфония някаква

окопитвам се
слагам си
копитата значи
нови - блестят
и...нещо си -
загубих си
копитцата

Мармалад е
конфитюрът на
устатите -
яде се с големи
лъжици
и по много,
за да мълчат

Стъпиш ли накриво
знай
ще има да се влачиш
по физиотерапии
затворИх в проза
край

В дни като тези... Но какво пък означава такива дни. Няма такива дни, във всеки момент от всеки ден можеш да се почувстваш всякак. Пък даже е нощ. Не, не, че е някаква голяма работа, ама знае ли човек кога е важно това, дето се случва в него, докато се случва? Не знае. Че защо? Защото не умее да се погледне отстрани. Или пък умее? Умее ли? Ти ми кажи. А, не, не мога, аз с такива работи не се занимавам. Изключваме машината и се отдръпваме от нея, сякаш голяма каша се е получила. Пък може и да се е получила. Само дето не бавната машина се е повредила или нещо такова, а то било аз - аз, да. Не се притеснявай, и аз се оправя. Гайка тук, болт там, изправяме железата и върви отлично. Жалко само дето.. дето какво? Ами дето продадохме резервните части. Аз откъде да знам, че пак ще я използваме, че ще е годна за употреба и какво ли още не. Ами как да знаеш, като не смееш да помислиш малко, не, няма как да знаеш. Ето виж, сега работи. Работи ами, глупости, след минута-две пак няма да работи. Нека не се караме заради една машина пък сега, мога по всяко време да я изключа. Ето виж - изключвам я. Брей, сега пък не иска да се включи. Знаех си аз, че не напразно продадох тези части. Вдъхновяват ли те разни личности? Вдъхновяват ме понякога да си върша добре работата. А от музика разбираш ли? Нищичко, дори не танцувам. Странна работа, а? Да, странна, дори не танцувам. Ами ти? Ти танцуваш ли? Понякога танцувам, ала и аз не знам кога. Имаше някакво условие. Може би тъмнина или самота. Глупости, тъмнина или самота, не беше това. Нещо друго. Спомням си танци, какъв беше случаят... Стени няма, голи хора развихрени, огън, а пък каква луна се облещила. Някой вие само наужким, в тази гора вълци няма. Обичам те. Брей, не са се случвали в мен мисли по този въпрос, но като че ли и при мен е валидно. Пък ако ще и за теб. Даже не пък ако ще, ами даже първо за теб, че си най-близо, пък после и за всичко. Брей, даже и за този под, на който седя. Обичам те, под. И аз те обичам. Да излезем, казваш, хм? Обичам те и без луна.

Тази сутрин погледнах небето и си казах:"Брей, какъв хубав ден ме очаква!" А си мислех не само, че времето ще е хубаво, но и че настроението ми ще е ведро и ясно като сутрешното небе. Вече наближава средата на деня, а небето е бяло като сняг и в дневния ми ред цари безпорядък. Работата не ми спори, сякаш ме мързи безпределно, а увлечението ми по непрочетената книга се бори с непреклонното чувство за дълг, което ми напомня, че до утре работата трябва да е свършена и най-добре да се захващам час по-скоро. Таман да се захвана, почти дори подредих графика на учението си, и ми хрумнаха ето тези мисли, които изложих току-що. Би било грехота да кажа, че се чувствам зле, защото пишейки ги, си доставям удоволствие и мислено се потапям в стила на недочетената книга. От друга страна, обаче, отлагам изпълняването на задачите си.
В кратката пауза на размишление преди поредната изписана дума се загледах през прозореца и въпреки знанието за новопоявилия се строеж в отдалечения край на нашия квартал, а може би се намира извън него, аз все пак се учудих, като видях строителния кран в отражението на огледалните прозорци на отсрещната сграда. Започнах този текст с намерението да се оплача от неоправданите си очаквания за хубостта на деня, а пък се оказа, че той нито е свършил, нито е толкова лош. Сега ще го видим.

според многобройни
източници
Земята била кръгла
не съм съгласна
тропвам с крак
и я сплесквам
допълнително

съизмерима е
любовта ми
с щъркели,
отлитащи на юг
хем е много,
хем е бяла
(с малко черно),
на вълни се сбира
и отлита да
обича

край Кесебир
до границата
живее дъгата
ръката тече
и намира дома си в морето
а ние се
обичаме
пеем в кръг край огъня
с поглед
впит
в кръглото небесно
огледало
край Кесебир
живеем с дъгата
къпем се във вира
и будим лагеруващите
с кикота си
до границата
ни проверяват паспортите
за нелегални поляци
живеем без време
и денем, и нощем
пием мате
и го сравняваме с берлинското
край Кесебир
живее дъгата

Не искам повече да съм...

Не искам повече да съм мрънкало. Омръзна ми да се оплаквам, че студено ми било, другите са ми виновни, рано е да ставам, гладна съм отново и не ми се учи, не. Да се оплаквам ми омръзна.

На Б.

Вече две години
пускаш секрети
от петия етаж
като носа
зад гърлото ми

Небето се отвори и започна да смуче въздух
Образува се вакуум
И божественото изгълта облаците
По-късно ги изплю обратно
Но тогава вече ни нямаше нас

Улисан в дълги мрачни мисли, към свободата преструва се, че крачи той. Понечи ли да го поспре, ще бъде безславно безвъзвратно подминат този някой. Той знае - има цел да върши не това, което зададено му е било. И чрез успеха той ще рие върху собствената си гърбина по волски недоволен. Но ако реши да спре за миг все пак, то в разрез ще да е било с отминалите разпоредби. А пък те не са случайни. От неговата замъглена, тежка, нажежена, размътена глава изминали са дълъг път. И той, преди да ги осмисли, с поглед, обрамчен с гъсти вежди, непоколебимо изревава "Не!", а после тихичко изсъсква, че така е най-добре.

Любов. Ама не оная хаотичната, дето ту я има, ту я няма, не е и онази, дето ти превръща стомахчето в спагети, желета или дори пълзящи към гърлото гадини. Не. Тази е любовта, която си няма определение, а е просто малко разбъркана с щастие и енергия и си няма някакъв определен получател, а се разпростира докъдето може. Отвътре навън. Докъдето стигне. Такава красива любов. Сякаш светлина от слънцето, но всъщност вътрешна красота. Тази, дето я раздаваш без да ти мигне окото и дори не събираш такса, че и бакшиш не чакаш. Такава красива любов. От онези безкористните. Обичам да обичам.

Аз съм едно празно пространство от себе си.

Въпреки условията, които създадоха това заключение, не мога да кажа, че беше напразно. Случи се ей така, както когато откриваш нещо, което е било пред теб открай време, а ти не си му обръщал внимание. Както когато някой е с нова прическа от месеци, а ти забелязваш едва вчера или дори утре. Та случи ми се точно по този начин и сега ми прави впечатление, че не ме изненадва толкова самото откритие, а мисълта, че се е случвало с мен, а не с някого, който всъщност не е мен. Но все пак да разкажа как ми се случи. Стоя си пред огледалото, а то отразява стената зад мен и, разбира се, самата мен. Оглеждам се наоколо, оглеждам и себе си, и установявам, че стаята ми е празна. О, не, не че липсват мебели, но витае празнота. Няма картини, няма украси. За пръв път от самото пребоядисване се вижда, че стената зад мен е знаме. Празни са и другите стени. Празни са ръцете ми, празна съм и аз. Няма ги украсите, натруфеността, маските или каквото там е висяло по ръцете и врата ми. Няма я дори косата ми. И ме осенява просто ей така, като анализ на особено трудна творба. Аз съм едно празно пространство от себе си. Отървавайки се от всичко ненужно, съм направила място за новата личност, която предстои да нахлуе в мен. Това е така, само дето тя още не е дошла и затова съм си объркана и си стоя в някакъв междинен стадий. Помня началото на ваканцията, когато исках да се разкъсам, исках да си съдера кожата, да изляза от себе си, да крещя, да скачам, да изляза, не, не, нищо не исках, исках просто промяна. Въобще не знаех какво исках. Но се случи мигновено преображение. В промеждутък от няколко дни набързо окастрих косата си и запокитих всичките си картини върху гардероба, с лицето надолу, че да не мога да ги видя, ако ще и да искам. Очистих се от себе си, за да направя място за новото. Сега мястото го има, а мен ме няма, че да го запълня.

Почти протегната ръка пълзи по парапета. Усмихнах се. Видях я. Без лак, съсухрена от грижи мъчни, от времето попарена. Но жили щъкат изпод кожата, издайнически трепват и скрита мощ наднича. Мамо, погали ме.